понеделник, 9 май 2011 г.

Двама рибари

Снощи отидох да гледам залеза на брега на морето. Гледката беше прекрасна. Почувствах се като бог - далече от всички човешки изкушения и терзания. Всичко беше слънцето, пясъка, водата и аз. Нищо повече. Нищо по-малко.

Когато слънцето залезе - понечих да си тръгна, но видях друг да се задава по плажа. Беше рибар. На рамо беше преметнал старата си въдица, а в ръце носеше две пълни кофи с риба. Очевидно багажът му тежеше, а той самия кашляше и се задъхваше, сякаш беше болен от туберколоза. Спрях го и го попитах какво му има. Благодарен той седна на една пейка и ми разказа:
- Всяка сутрин ставам и отивам да ловя риба. Стоя цял ден до колене във водата. Тръгвам си, когато наловя толкова риби, че едва да мога да ги нося. От постоянното стоене във водата се поболях.
- А защо са ти толкова много риби? - попитах аз. С тях би могъл да се храниш семейството си цяла седмица.
- Защото събирам пари за модерна яхта. Един ден ще мога да си я купя, ще се излежавам на майското слънце спокоен и рибата сама ще се лови в моите мрежи.

Така той стана и продължи по пътя си. А аз се загледах в гърба му. Колко много напомняше за това как аз се чувствах на работа: всеки ден се трудех по 12 часа неуморно, не вдигах глава само и само да взема малко по-голям бонус. Накрая се разболявам и губя много повече пари в лекарства и болници, а мечтата ми за почивка на самотен остров - стои все така далечна.

Замислен, не усетих приближаването на втори рибар. Той дойде до мен спокоен и усмихнато ме поздрави. И той имаше същата въдица и същите кофи, като първия, но беше бодър, здрав и не му тежеше. Попитах го как го постига, след като неговия колега е толкова болнав и нещастен, понеже има за цел да си купи яхта?
- Аз също съм си поставил за цел да си купя яхта. - отговори ми той. За разлика от колегата обаче, като събрах пари си купих една леко продъдена, но вършеща работа лодка. Сега отивам много по-навътре в морето и хващам по-скъпо струващи риби. Докато се стъмни не мога да наловя толкова, че да се претоваря, но вземам много повече пари от колкото колегата с купищата дребосъци. Другата седмица ще отида до града да си купя по-добра стръв, за да хващам още по-скъпите риби и да печеля повече.

Така втория рибар усмихнат продължи по пътя си, а аз разбрах каква е разликата между - да работиш упорито и да работиш умно?

бутони към социални мрежи

неделя, 8 май 2011 г.

За силата да се усмихваме

За извисените хора - всеки ден е прекрасен. Когато съм около тях имам чувството, че нищо не ев състояние да ги извади от тяхната радост. За съжаление аз не съм толкова извисен. Има дни, в които ми е много трудно да се усмихна и да намеря сили да вървя напред но дори и тогава мъдростта е вътре в мен. Попадна ли в ситуация на униние се сещам за момента, когато се запознах с Елия:

Беше мрачен, дъждовен ден - Понеделник. Работната седмица беше започнала, а аз така и не си починах през уикенда. Вървях с наведена глава и си мислех колко ще е гаден работния ден, как ще ми се кара шефа, как клиентите няма да искат да купят стоката. Не можех да си представя как ще издържа до петък. Унесен в мисли, се сблъсках с майка, която водеше малко дете в инвалидна количка. Извиних се и очаквах тя да ме нахока или да ме упрекне за невнимателността ми.

За моя изненада майката ми се усмихна приветливо и ме покани да седнем на чаша кафе.  Реших, че ако й откажа, ще я обидя и приех. Седнахме на близката до прозореца маса в едно квартално заведение и се заговорихме за живота.

Тя чистосърдечно ме попита какво ми тежи. Виждайки искреното й желание да ме изслуша, аз разкрих всичките си терзания и почувствах как ми олеква. Усетих как изведнъж широката й усмивка ме заразява и аз й отговарям със същата. Тогава я попитах как има сили да се грижи за дете инвалид и въпреки това да се усмихва. А тя ми разказа историята на дъщеря си Елия.

Елия се родила с много сериозно заболяване. Така и не можела да движи никоя част от тялото си. Не можела да се научи и да говори. Дори не можеше да си вдига главата сама. Единственото, което бедното можеше да прави - бе да се усмихва. И понеже се усмихваше постоянно и от цялото си сърце, го беше превърнала в своя мисия и свой талант.

Едва тогава погледнах малката Елия - свита на столчето до майка си. Беше толкова невинна, нежна и крехка, а излъчваше такава топлота, мир, спокойствие и щастие. Чистотата на детската душа ме гледаше с такава сила с прекрасните си сини очи, че не можех да откъсна поглед.

Елия се беше научила да живее с това, което има и го правеше по най-добрия начин. Тя се усмихваше на всичко и на всички!."

Това ме накара да осмисля живота си. Вече знаех, че външният вид и недостатъци на тялото не могат да скрият красотата на истинската душа. Нещо повече - знаех, че моето щастие не зависи от никой друг, а от мен.

Станах, целунах майката, прегърнах нежно Елия и излязох навън. Повече не ги видях, но споменът за Елия ще остане за винаги в моята памет като източник на сила.

бутон за споделяне

събота, 7 май 2011 г.

Танцуващият монах

Веднъж срещнах пътуващ монах по улиците на Търговище. Личеше си, че е от Изтока и реших да се запозная с него, тъй като обичам да опознавам чужди култури. Заговорихме се, докато се разхождаме и разговорът беше много интересен.

Неочаквано минахме покрай една кръчма. От нея се носеше песента на местkо момиче. Нищо особено - всеки ден чувах подобни и много по-добри изпълнения. Отминах, дори без да се замисля.

Монахът се спря, заслуша се за няколко мига и почна да танцува. Личеше си, че за пръв път чува този стил на музика - движенията му бяха много различни от тези на професионалните танцьори. Излизаха от сърцето му. Танцуваше така, както усещаше, че трябва да бъде. Момичето продължи да пее още час. И въпреки това той не спря да танцува, песен след песен, докато музиката спря. Тогава и той спря и продължи разходката и разговора си с мен. Където и да чуехме музика той спираше и почваше да танцува. Сякаш това беше вид свещен ритуал. Дори аз започнах да се ентусиазирам и да танцувам в един момент. Почувствах се страхотно - сърцето ми се радваше на това, че най-после го слушам.

Когато се разделяхме късно вечерта го попитах какво го е накарало да действа така. Интересувах се не го ли е страх да го помислят за луд и да го затворят? Като отговор и прощален подарък, той разказа следната история. Тя беше предавана от векове в неговия орден:

"В село Трънци веднъж дошъл музикант с голям талант, но без да е известен. Той седнал на една пейка в градината на центъра на селото и започнал да свири.

Един по един хората се трупали около музиканта - привлечени от страхотната музика. Чувствали се като хипнотизирани от красотата на това изкуство.

Тъй като никой не си тръгвал, постепенно цялото село се събрало да слуша. Слушайки ритъма, постепенно всички започнали да танцуват в него. Цялата тълпа се движела и дишала в такъв синхрон, сякаш били едно цяло. Нямало нищо, което да развали красотата на момента. Музиката била прекрасна, танцьорите били в синхрон, дори птичките замлъкнали и се заслушали.

В този момент от къщата си излязъл бай Иван. На 70 години, той бил напълно глух в резултат на болест и не можел да чуе музиката. Виждал единствено движенията на съселяните си. Помислил, че всички са луднали да подскачат, да се въртят в кръгове и да се усмихват по средата на площада просто ей така.

Поискал да ги разблъска и да ги прати да се грижат за домовете си. Той бил от хората, които вярвали, че трябва да се работи яко и да се грижиш за семейството си. През целия си живот той не знаел какво е почивка и радост. За това и се разболял и оглушал.

Никой не му обрънал внимание. Хората чували и виждали само музиканта и другите танцуващи. За негово щастие покрай него минал свещенникът на селото, който единствено знаел как да говори с глухия. Бай Иван го попитал:
- Какво става? Защо всички са полудели?
- Те не са луди, а просто чуват нещо, което ти не успяваш. - отговорил свещенникът. - Когато си глух за собствените си нужди и желания - оглушаваш и за околния свят. Тогава всички, които следват музиката на своята душа ни се струват луди, че танцуват на нещо, което не чуваме.

Бай Иван се замислил. Натъжил се, че не може да е част от радостта. Седнал и заплакал. И изведнъж слухът му се върнал. Най-после той бил в състояние да чува и за пръв път станал да се забавлява."

Монахът сподели, че бай Иван бил негов родоначалник. От тогава родът му бил дал обет да чува, слуша и следва всяка музика, която чува - независимо дали вътрешна или изпълнявана от друг човек. Надяват се така да научат и другите да чуват по-добре.

бутон за сайт