събота, 7 май 2011 г.

Танцуващият монах

Веднъж срещнах пътуващ монах по улиците на Търговище. Личеше си, че е от Изтока и реших да се запозная с него, тъй като обичам да опознавам чужди култури. Заговорихме се, докато се разхождаме и разговорът беше много интересен.

Неочаквано минахме покрай една кръчма. От нея се носеше песента на местkо момиче. Нищо особено - всеки ден чувах подобни и много по-добри изпълнения. Отминах, дори без да се замисля.

Монахът се спря, заслуша се за няколко мига и почна да танцува. Личеше си, че за пръв път чува този стил на музика - движенията му бяха много различни от тези на професионалните танцьори. Излизаха от сърцето му. Танцуваше така, както усещаше, че трябва да бъде. Момичето продължи да пее още час. И въпреки това той не спря да танцува, песен след песен, докато музиката спря. Тогава и той спря и продължи разходката и разговора си с мен. Където и да чуехме музика той спираше и почваше да танцува. Сякаш това беше вид свещен ритуал. Дори аз започнах да се ентусиазирам и да танцувам в един момент. Почувствах се страхотно - сърцето ми се радваше на това, че най-после го слушам.

Когато се разделяхме късно вечерта го попитах какво го е накарало да действа така. Интересувах се не го ли е страх да го помислят за луд и да го затворят? Като отговор и прощален подарък, той разказа следната история. Тя беше предавана от векове в неговия орден:

"В село Трънци веднъж дошъл музикант с голям талант, но без да е известен. Той седнал на една пейка в градината на центъра на селото и започнал да свири.

Един по един хората се трупали около музиканта - привлечени от страхотната музика. Чувствали се като хипнотизирани от красотата на това изкуство.

Тъй като никой не си тръгвал, постепенно цялото село се събрало да слуша. Слушайки ритъма, постепенно всички започнали да танцуват в него. Цялата тълпа се движела и дишала в такъв синхрон, сякаш били едно цяло. Нямало нищо, което да развали красотата на момента. Музиката била прекрасна, танцьорите били в синхрон, дори птичките замлъкнали и се заслушали.

В този момент от къщата си излязъл бай Иван. На 70 години, той бил напълно глух в резултат на болест и не можел да чуе музиката. Виждал единствено движенията на съселяните си. Помислил, че всички са луднали да подскачат, да се въртят в кръгове и да се усмихват по средата на площада просто ей така.

Поискал да ги разблъска и да ги прати да се грижат за домовете си. Той бил от хората, които вярвали, че трябва да се работи яко и да се грижиш за семейството си. През целия си живот той не знаел какво е почивка и радост. За това и се разболял и оглушал.

Никой не му обрънал внимание. Хората чували и виждали само музиканта и другите танцуващи. За негово щастие покрай него минал свещенникът на селото, който единствено знаел как да говори с глухия. Бай Иван го попитал:
- Какво става? Защо всички са полудели?
- Те не са луди, а просто чуват нещо, което ти не успяваш. - отговорил свещенникът. - Когато си глух за собствените си нужди и желания - оглушаваш и за околния свят. Тогава всички, които следват музиката на своята душа ни се струват луди, че танцуват на нещо, което не чуваме.

Бай Иван се замислил. Натъжил се, че не може да е част от радостта. Седнал и заплакал. И изведнъж слухът му се върнал. Най-после той бил в състояние да чува и за пръв път станал да се забавлява."

Монахът сподели, че бай Иван бил негов родоначалник. От тогава родът му бил дал обет да чува, слуша и следва всяка музика, която чува - независимо дали вътрешна или изпълнявана от друг човек. Надяват се така да научат и другите да чуват по-добре.

бутон за сайт

2 коментара:

  1. Станислава Йорданова7 май 2011 г. в 12:43

    Страхотна и поучителна история. Забързани в ежедневието си често забравяме да слушаме и виждаме!!

    ОтговорИзтриване
  2. Мерси За положителния първи коментар!

    ОтговорИзтриване