За силата да се усмихваме

За извисените хора - всеки ден е прекрасен. Когато съм около тях имам чувството, че нищо не ев състояние да ги извади от тяхната радост. За съжаление аз не съм толкова извисен. Има дни, в които ми е много трудно да се усмихна и да намеря сили да вървя напред но дори и тогава мъдростта е вътре в мен. Попадна ли в ситуация на униние се сещам за момента, когато се запознах с Елия:

Беше мрачен, дъждовен ден - Понеделник. Работната седмица беше започнала, а аз така и не си починах през уикенда. Вървях с наведена глава и си мислех колко ще е гаден работния ден, как ще ми се кара шефа, как клиентите няма да искат да купят стоката. Не можех да си представя как ще издържа до петък. Унесен в мисли, се сблъсках с майка, която водеше малко дете в инвалидна количка. Извиних се и очаквах тя да ме нахока или да ме упрекне за невнимателността ми.

За моя изненада майката ми се усмихна приветливо и ме покани да седнем на чаша кафе.  Реших, че ако й откажа, ще я обидя и приех. Седнахме на близката до прозореца маса в едно квартално заведение и се заговорихме за живота.

Тя чистосърдечно ме попита какво ми тежи. Виждайки искреното й желание да ме изслуша, аз разкрих всичките си терзания и почувствах как ми олеква. Усетих как изведнъж широката й усмивка ме заразява и аз й отговарям със същата. Тогава я попитах как има сили да се грижи за дете инвалид и въпреки това да се усмихва. А тя ми разказа историята на дъщеря си Елия.

Елия се родила с много сериозно заболяване. Така и не можела да движи никоя част от тялото си. Не можела да се научи и да говори. Дори не можеше да си вдига главата сама. Единственото, което бедното можеше да прави - бе да се усмихва. И понеже се усмихваше постоянно и от цялото си сърце, го беше превърнала в своя мисия и свой талант.

Едва тогава погледнах малката Елия - свита на столчето до майка си. Беше толкова невинна, нежна и крехка, а излъчваше такава топлота, мир, спокойствие и щастие. Чистотата на детската душа ме гледаше с такава сила с прекрасните си сини очи, че не можех да откъсна поглед.

Елия се беше научила да живее с това, което има и го правеше по най-добрия начин. Тя се усмихваше на всичко и на всички!."

Това ме накара да осмисля живота си. Вече знаех, че външният вид и недостатъци на тялото не могат да скрият красотата на истинската душа. Нещо повече - знаех, че моето щастие не зависи от никой друг, а от мен.

Станах, целунах майката, прегърнах нежно Елия и излязох навън. Повече не ги видях, но споменът за Елия ще остане за винаги в моята памет като източник на сила.

бутон за споделяне